„Струва ми се, че единствен от своето поколение Стефан Иванов е пълноправен културен поданик на моето. Новата му книга е всеобхватен мост, по който виждам съвременна София – точно тази, до която вече нямам достъп. И същевременно изпитвам дълбока сигурност в общуването със Стефан, защото имаме обща литературна памет. Но това, което най-много ме вълнува, е натрапливото сегашно време в стихотворенията му: като назовава, поетът отвоюва нашето всекидневие от нищото. А то ни обсажда все по-плътно. Сякаш ни уверява, че ни има. Това е колкото банално, толкова и съдбовно. Назовава доброто – и го има. А доброто най-често е закрилящото. Назовава лошото – и го има. И го обезврежда, като го нарича, допълвайки опита на Константин Павлов за убийство чрез премълчаване. Изрежда, изрежда, изрежда... и човек си мисли, че поетът ще стигне до критичната маса на преобръщането. Но преобръщане е цялото стихотворение, което ти казва: „Абе, има те...“ Стихотворението е паспорт. Не знам дали приятелите на Стефан Иванов, на които са посветени стихотворенията, подозират колко той е самотен и любопитен в самотата си. И как стихотворението, дори когато е угнетено със социалност, прегръща.“
Марин Бодаков
