Изкачи се на летището и там живей! 
През ръцете и гърдите ти ще вее вятър, 
ще виждаш облаците откъде изплуват 
и накъдето се стопяват. 
Живей върху пистата за излитане - 
там вятъра донася дъх на извори, 
на планински водопади и пустини, 
върху пистата за излитане живей - 
там водата отмива калта, стопява прахта 
и разблъсква дребните камъчета. 
Живей върху пистата за излитане - 
там сърцето ти е направо във въздуха 
и очите потъват през хоризонта, 
преградите се стопяват и накрая 
се сливат с повърхността. 
Живей върху пистата за излитане, 
там Земята пада върху дланта ти 
като сечиво.

СВЕТЪТ СТАРЕЕ С НАС. Но винаги накрая -
столетник, надживял приятели и врагове -
очите ни затваря в някаква студена стая.
И все тъй дните с ударите на сърцето си кове.

А трусовете тук? Чие сърце - а и къде ли! - бие...
Руши се и животът. От живота - не от смъртта! - ме хваща страх,
че пада върху нас - или от нас се рони - прах.
И тази прах вселенска от чии разнищени съдби е?

Сега съм в силата си. Казват - пропиляното се връща,
но колкото по губя, повече залагам скъпия живот.
И лоши сънища - в зори - обливат ме в студена пот:

вървя в нощта, полето няма край и родната ми къща -
с изкъртени прозорци, с лунна вар -
в дланта на времето подскача като зар.

Печели времето - ах, тоя старец треперлив! - и нищичко не връща…

Една в друга –
двете книги,
които чета едновременно.
Поезията
се е вмъкнала в прозата,
за да пази мястото,
докъдето съм стигнал.
(Нейното място
няма нужда от пазене.)
Говорят ли си
в тази безшумна прегръдка,
или мълчат
в очакване да се върна,
да ги разтворя,
да вляза отново
в душите им?
Ревнуват ли се,
както лежат
една в друга
на нощното шкафче
и не заспиват,
не спират да мислят
с какво ще ме изненадат
и към коя ще посегна
довечера,
когато си легна?