ПРЕДГОВОР За да пиеш от извор,клякаш на колене. Народна мъдрост Хилядолетната крепост на българския дух се е градила върху знайни и незнайни пилони. Бурите не ги отнесли, а ги…
ПРЕДГОВОР
За да пиеш от извор,
клякаш на колене.
Народна мъдрост
Хилядолетната крепост на българския дух се е градила върху знайни и незнайни пилони. Бурите не ги отнесли, а ги закалили като заровена в земята стомана.
Един от тези свещени стълбове, побити насред Пловдив, е Златю Бояджиев – вулканична сплав от талант, интуиция, интелект; господар на живописното платно, ненадминат творец, изстрадал и извървял пътя на непосилните изпитания.
Обречен на слава, великият маестро е белязан и с кръстния знак на своите праотци.
Незабравими Маестро, кръглата масичка в Млечния бар на Главната – твое любимо място – отдавна я няма. Няма го и бара. Но неспокойният ти дух броди из калдъръмите на Стария град, както духът на Джото във Флоренция.
* * *
Кога и как се запознах с художника, е трудно да си припомня. Може би защото съм живял с чувството, че с картините си той винаги е бил в сърцето ми. Случва се да забравяме или да не обръщаме внимание на важни подробности от първия контакт със значими личности, добил впоследствие неподозирани измерения. Струва ни се, че винаги сме ги познавали.
Пред читателя се разгръща пъстроцветна жизнена одисея, летопис на възход и крушения, на прегръдки и сблъсъци. За да пишеш за художника от Брезово, е нужно да имаш особена нагласа и усещане: за Боянския майстор, за Кольо Фичето, за Захари Зограф; и непременно да си чел Йовков, Радичков...
Тази книга не е животопис в буквалния смисъл, а искри от огъня на изгоряла в пространството звезда. Грижливото придържане към хронологията на събития и факти спомогна за по-дълбоко и по- осмислено проникване в един трескаво преминал живот. А житието на Златю Бояджиев е като озарена небесна поляна.
Творческият стремеж на човека никога не застива в определена точка. Той непрекъснато се обновява. Бързотечният живот променя понятието „време“, изминалите няколко десетилетия вече ни се струват като столетие. Динамичните възможности за промяна на днешната цивилизация ни изправят пред парадокс – онова, което вчера е било носител на необорим подем, следващото поколение да загърби в името на своите злободневни идоли. Друг е въпросът за степента на каратите, където единствено времето е съдник. И днес, когато погледнем от разстоянието на годините, фигурата на Златю Бояджиев се откроява все така могъща на националния ни хоризонт.
Бъдещият художник не израства в дома на творци, потопени в изкуството, а в семейството на обикновени селски хора, за които борбата с природата е ежедневие. Живее в бурно столетие, изпълнено с трагични, съдбовни превратности; с повече мъка и с малко радост – балканските и двете световни войни – всяка следваща по-безпощадна от предишната. И накрая – парадоксите на социализма, сред които преминава почти половината му живот.
Сближава се със знаменити свои съвременници – писатели, поети, художници, артисти, интелектуалци, чудаци, но също така и с хора от улицата, от полето, от пазарите.
Изключителната плодовитост на Златю Бояджиев ни изправя пред творчески феномен, какъвто в историята се среща рядко. Трудно е да определим кои са най-значимите проявления на необуздания гений – преди или след сполетялата го болест. Едно е ясно – съдбата е осветлила яркото дарование с възможността да наблюдава света по свой златьовски начин. Потънал в дълбините на подсъзнанието, живописецът източва самородни сокове с дълбок национален привкус. Ние, неговите потомци, възприемаме картините безсетивно, а въздействието е разтърсващо. Същото е и с народната песен.
Художникът получава приживе много държавни отличия и награди. Въпреки ниския поклон на властта пред гениалния творец, нито за миг не се превръща в придворен художник. Разпрострял се нашироко в живописта, два са водещите мотива в пасторалната Златьова симфония: мълчаливата вечна драма Човек – Природа и неистовата, влудяваща радост от живота.
