Има нещо естествено и директно, нещо осезаемо в най-добрите стихотворения тук. Като да усетиш семката от домата между зъбите си, сцепената вежда, вкуса на смъртта и детството. Личен репортаж за пътя и порастването – подир трабанта на миналото, бащата – градинар и гробар, пътешествията на майката през магнитите от чужди градове на хладилника, запушените с дъвка ключалки, през които все пак успяваш да зърнеш – смърт няма. Прямо и лично, намерило себе си писане.
– Георги Господинов
Все ми се струва, че поезията не е за разбирачите, а за повярвалите в нея. Може би, защото читателят и поетът свързват сърцата си с копринен конец, по който вървят изранените ходила на Господ. В това последно проявление на божественото, от гърдите чудодейно прорастват кактуси, научаваш се да спиш с отворени очи докато другите бълнуват, чуваш смеха на баща си, вееш се като памучно бельо на простора Му и все повече не разбираш, но вярваш, че поетът жив лежи вкопан на хиляди метри в небето.
След Хълбоци и пеперуди бях убеден, че поезията на Рене Карабаш вече е достигнала своя връх. Рядко съм бил толкова щастлив когато греша.
– Димитър Стоянович
