Четири години след „Времеубежище“ Георги Господинов представя „Градинарят и смъртта“ – първата си книга след Международната награда „Букър“ (2023). Историята на един баща, един син и едно последно разсъмванe – милостива и безмилостна…
Четири години след „Времеубежище“ Георги Господинов представя „Градинарят и смъртта“ – първата си книга след Международната награда „Букър“ (2023).
Историята на един баща, един син и едно последно разсъмванe – милостива и безмилостна едновременно.
„Тази книга няма лесен жанр – пише Георги Господинов, – тя трябва сама да си го изобрети. Както смъртта няма жанр. Както животът. Както градината. Роман елегия, роман градина, мемоар или мемороман – има ли значение за ботаниката на тъгата. История за отиващите си бащи в един отиващ си свят. За тези трагични пушачи, често отсъстващи, вкопчени в шнорхела на цигарата, плуващи в други води и облаци. За баща ми, който крепеше на раменете си тонове минало и не спираше да го разказва. Тази Шехерезада – баща ми. Сега миналото се пропуква тихо и започва да се срутва върху мен с всичките си следобеди. Не книга за смъртта, а за живота, който чезне. Има разлика.“
Разтърсваща книга, в една традиция, която у нас няма много образци. Ювелирно говорене за скръбта… И за това как я понасяме и преживяваме.
– Амелия Личева
Това е много личен, зашеметяващ, откровен, безкрайно тъжен и насърчителен роман. Изгълтах го за една нощ. Ако можех да плача, щях да плача.
– Остап Сливински
Магична книга. Поклон!
– Иван Теофилов
Георги Господинов има рядката дарба да дава словесна плът на невидимите, неосъзнати липси, които подхранват тъгата и ни теглят към бавния мрак на небитието. Това са липсите, които отваря времето, всъщност самият живот, преживяван като неумолимо изтичащо време. Тук, в може би най-силната си и откровена книга, той заговаря за най-голямата липса – онази, която отваря смъртта. Тази книга открива език за немислимото, което ни прави безмълвни. Сигурен съм, че тя ще се превърне в дълбоко лично, непублично събитие за всеки, който отвори страниците й. Защото показва как можем да говорим за смъртта. И как можем да говорим с родителите си, когато ги няма. Словото става плът, за да съпреживеем страданието. Няма страшно.
– Бойко Пенчев
Има някакво особено гостоприемство в този роман - колкото и парадоксално да звучи - бащата си тръгва на Игнажден, но синът кани света - да влезе в напуснатото пространство и да поседи с него - първо в бдението му, после в скръбта му. Това много ми харесва - смятам че е рядка проява на щедрост, на каквито вече не ставаме свидетели.
– Надежда Радулова
Бащата като пръв герой в живота на детето, бащата като вечен учител по мяра и лаконична мъдрост (още от заръката на Дедал към Икар да държи средния път). Бащата, който тихо работи в градината и нещо сади, полива, привързва, за да пораснеш ти.
Но какво става с историята, когато героят си отиде? Какъв е урокът, когато учителят напусне стаята? Когато „градинарят стане градина“?
Георги Господинов задава тези въпроси и лесното обяснение би било, че това е стратегия за справяне – разказваш загубата, за да ти олекне, вземаш малко от смъртта с всяко споделено изречение. Но не мисля, че е това. Или поне не е само това. По-скоро авторът продължава разговора със своя герой (първия му герой!), защото никакъв тленен край не може да сложи точка на този разговор. Винаги има толкова премълчано с бащите приживе, толкова спотаена любов, толкова дълго отлагана прегръдка. Те често отсъстват, все нещо правят, работата няма да се свърши сама... Но бащите никога не си тръгват наистина.
Като читател и като новороден баща благодаря за тази книга.
– Иван Ланджев
Георги Господинов (1968) e поет, писател, драматург и литературовед – един от най-четените и превеждани български автори по света. През 2023 г. печели Международен Букър за английското издание на романа си Времеубежище (превод Анджела Родел, изд. W&N, Лондон). Книгите му са публикувани на повече от 30 езика. (georgigospodinov.com)
