Не скърби по звучали насъне вълни,
по отронени в буря треви,
забрави
вси печали
и спомени!

Мрачини ли ни чакат?
Може би.
Може би светлини.
Забрави светлината и мрака!

Не скърби по звучали насъне вълни,
не простирай напусто ръце,
и живей, мое бедно сърце,
без печали
и спомени.

А ако
се измъкна от това задръстване,
от това струпване на енергии и намерения,
от клаксоните и алармите,
от часовниците и календарите

миналото да мине, бъдещето да бъде
на кръстовището

а аз
по сляпата уличка
през разградения двор
по кривата пътека
покрай вратата в полето
под моста
бълбук през вира
скок-подскок през тресавището
нагоре с пъстървата по водопада
надолу със сипея
нагоре-надолу

надолу нагоре.

на Светлозар Жеков

Някой ще дойде накрая...
Мокри коси.
"Бързах през ада. И рая
в дъжд прекосих.

Колко си стара - ще каже. -
Но те открих.
Колко си млада - ще кажe. -
Цялата - стих.

Хайде." И вземам любовно
белия шал,
чашата змийска отрова,
милата кал.

"Вчера не беше ли празник?"
"Празник? Нощес...
Ти ме дочака - ще каже. -
Слава и чест."

О, как мирише небето -
като пръстта.
Колко е топло сърцето,
нежна - плътта.

Кой e прогризал безкрая?
Някакъв кърт?
Някой... И аз ще позная
своята смърт.