гигантската секвоя
наби боабаба
боабабът наби кедъра
кедърът наби бора
борът наби смърча
смърчът наби кипариса  
кипарисът наби хвойната
хвойната наби клека
клекът наби кукуряка
кукурякът наби лишея
лишеят като най-дребен
нямаше кого да набие
така сред растенията
настъпи мир
до момента в който
гигантската секвоя
отново наби боабаба

Изкачи се на летището и там живей! 
През ръцете и гърдите ти ще вее вятър, 
ще виждаш облаците откъде изплуват 
и накъдето се стопяват. 
Живей върху пистата за излитане - 
там вятъра донася дъх на извори, 
на планински водопади и пустини, 
върху пистата за излитане живей - 
там водата отмива калта, стопява прахта 
и разблъсква дребните камъчета. 
Живей върху пистата за излитане - 
там сърцето ти е направо във въздуха 
и очите потъват през хоризонта, 
преградите се стопяват и накрая 
се сливат с повърхността. 
Живей върху пистата за излитане, 
там Земята пада върху дланта ти 
като сечиво.

СВЕТЪТ СТАРЕЕ С НАС. Но винаги накрая -
столетник, надживял приятели и врагове -
очите ни затваря в някаква студена стая.
И все тъй дните с ударите на сърцето си кове.

А трусовете тук? Чие сърце - а и къде ли! - бие...
Руши се и животът. От живота - не от смъртта! - ме хваща страх,
че пада върху нас - или от нас се рони - прах.
И тази прах вселенска от чии разнищени съдби е?

Сега съм в силата си. Казват - пропиляното се връща,
но колкото по губя, повече залагам скъпия живот.
И лоши сънища - в зори - обливат ме в студена пот:

вървя в нощта, полето няма край и родната ми къща -
с изкъртени прозорци, с лунна вар -
в дланта на времето подскача като зар.

Печели времето - ах, тоя старец треперлив! - и нищичко не връща…