не искай повече отколкото си дал
не давай повече отколкото ще може
не хвърляй слама на лъва
на риба огън
не закопавай долу своя дял
избирай по сърце
люби без жал

да съжаляваш също е отрова

Достатъчно е да си забравил
телефона или шапките на децата,

за да се върнеш в опустелия хотел
и да погледнеш от стаята към морето -

сред нея твоето дишане, шума от климатика -
сякаш си се отстранил от хода на времето,

от плавния ход на морето, което долу
монотонно само себе си продължава.

Напълно е достатъчно, за да прозреш -
въпреки радостните приливи от очите -

за малко оттук преминаваш, сезонно явление,
което никому непотребни мигове сбира,

отнасяйки незнайно къде лика на скъпите същества,

после се изгубваш сред чадъри, шапки, шезлонги,
оставил временни следи по нагорещения пясък.

На Неподвижната Земя спокойно се живее
(а някои казват дори – безнадеждно),
защото слънцето тук не залязва
и нямат прилив и отлив моретата,
и сенките показват вечно пладне,
и някои казват, че сме в Ада,
а други, че това е
силно преувеличено.

На Неподвижната Земя е интересно
да наблюдаваш как се борят птиците
без успех със земното притегляне
и се задъхват във водата рибите,
и никога не се отронват капките,
и някои казват, че е наказание,
а други, че това е
силно преувеличено.

На Неподвижната Земя е малко скучно
– откакто я създаде Галилей
в деня, когато се отрече,
не може нищо вече да се случи.
И ако за нещастие заспиш,
веднага бъдещето си насън познаваш.
И някои казват – кошмари,
а други предпочитат
да не говорят за това.