„Ще ми се да мисля за тази книга като за войнишка песнопойка. Ще ми се да вярвам, че литературата тук не се утаява на дъното на разказа, в бележки…
„Ще ми се да мисля за тази книга като за войнишка песнопойка. Ще ми се да вярвам, че литературата тук не се утаява на дъното на разказа, в бележки под линия. Ще ми се сега да мисля като за раздяла. Въпреки това оставам съвсем в центъра на същинските си занимания с ученическо самоуправление. Ученическото самоуправление като опит за възпитаване на политическа чувствителност у младите, училището като сцена на същностно политически интенции. На места тази книга пародира голямото политическо говорене днес, имитира нравоучителния тон на Възраждането, интонационната ѝ пунктуация сближава с привичното за модернизма; нейният патос е подмолен, затова и услужлив. Опит като този превръща участниците в един образователен процес в герои. Тази книга остава в една внушена свобода, затова и благодаря на моето училище, позволило ми да помисля, че мога да превърна и себе си в герой. Ще използвам възможността, която само един предговор може да даде, за да благодаря за наградата, която ЕГ „Иван Вазов” - гр. Пловдив ми даде почти в края на честванията по случай 65 години от създаването си. Това подаване на ръка беше утешително и осмислящо всекидневния ми опит, макар и закъсняло.
Винаги съм мислил за тези текстове като за някакви речеви акции, действия — перформативни текстове, които трябва да бъдат наизустявани, рецитирани или четени на глас, препрочитани или „клюкарени". Такива, които да бъдат говорени и за които да бъде говорено.
Не се научих да пиша сам, в тишината на една самозадоволяваща се, чекиджийска самота. Не се и откъснах от полите на майка си, това бяха опасенията на Лъчо, когото читателят ще срещне в края на книгата. Виках я в стаята си, давах ѝ лист, който открадвах от баща ми - протоколи, амбулаторни листове или епикризи. Започвах да говоря, да опипвам границите на гласа си, да търся идеи, да намирам нов начин, по който да се обърна към множеството - да намеря тона. На гърба на тези листове тя записваше само онова, което я беше впечатлило. А после речта се раждаше от нейните бележки. Затова тази книга е посветена на нея. Затова тази книга е колкото моя, толкова и нейна. Преди време, готвейки съвместна презентация с баща ми, изнесена на конференция на Колегиум Частна Психиатрия, Марина, която познавам отпреди да позная себе си, написа текст за отношенията между мен и майка ми, тя първа видя силата на този (раз)двоен образ. Благодаря на Марина за доверените думи, за изстиващото детство.
В началото на „Патоси и речи” лежи един текст, към който не се осмелих да се върна. В шести клас подготвих кандидатурата на Яна за наградата „Ученик на годината”. (Награда, която година по-късно спечелих и аз, оставил се на протягащите ръце думи на Марина, която ме номинира тогава.) Това беше първи опит да предложа друг начин на говорене в институцията на едно училище - българското училище, все още стоящо в премълчаващата всичко сянка на социализма. Екстремният опит изобщо да се говори. Заради това тази книга е посветена на нея. А и не само.
Навярно въпреки очакванията не посмях да напиша наръчник, въпросник или дори манифест, да разпиша основите на ученическия активизъм. Затова пък в приложение към книгата изпадна един текст, който опитва да обясни какво е ученическото самоуправление и какъв (уви, може би) е смисълът от него. Причините, стоящи зад този жест, са съвсем практични: да извини поне малко маниерността ми; да социализира опита ми (не за друго, а за да повярвам за кратко, че тази книга би била полезна някому); да прекрати иначе безспирните ми редакции, от които книгата вече страда; и разбира се, да бъде в полза на читателя.
Ще ми се да благодаря и на Ивилина Генова, нашата госпожа по философия, която единствена прочете ръкописа и ме убеди да оставя място за съмненията си, която в часовете си даваше свободата да мислим за себе си като за общност. Благодаря на г-жа Генова, на която все още говоря на Вие.
Събрах тези текстове тук, за да им дам заглавие. Всичко друго би било претенция, с която и без това са изпълнени следващите страници. В услуга на моето уговарящо самохвалство.”
- из предговора
