Безпощадно порастваш, щом настъпи моментът да мислиш за себе си само в две времена – когато майка бе жива и неизбежното след това. Но не книга за загубата ни предлага Мария Донева,…
Безпощадно порастваш, щом настъпи моментът да мислиш за себе си само в две времена – когато майка бе жива и неизбежното след това. Но не книга за загубата ни предлага Мария Донева, а за умението отново да приласкаеш детето в себе си, въпреки изнемогата в мъката и умората от порастването. Стиховете зазвучават като подочути думи от (не)обичаен телефонен разговор с майката. Повече отвсякога тя е най-преданият слушател. И е утеха отново да си дете... да поплачеш почти до рев, а после да се обгърнеш със светлата надежда, че за мъртвия съдят по теб. Тогава се прибираш в себе си! Благодаря ти, че ми показа пътя, Мария!
~ Здравко Дечев
Книга за загубата и неизбежната драскотина, която тя оставя след себе си.
Помагало как да живеем в свят, в който всичко се променя, включително и ние, а хората, които обичаме, си тръгват от нас. Мария Донева търси отговорите – с незабрава, обич, автоирония и една фина, светла и почти незабележима тъга.
~ Станислава Станоева
***
Часовник
Все едно беше вчера. Все едно ей така,
леко да се протегна – и ще пипна с ръка
русичката косица на доброто ми бебе,
кака ще ми подвикне: – Къде ходиш бе, дребен?,
майка ми ще отиде в село, за да е с татко,
нищо, че се познават от съвсем-съвсем кратко,
до кобилката Муца баба ми ще застане…
аз без малко да падна – баба ми ще ме хване
и ще хукне през времето – да ме гушка и пази.
Слънчевият часовник ту се стрелка, ту лази,
и така ни посочва, и така ни разделя,
че не смогвам с ума си да го схвана и смеля,
но не вярвам, че всичко чезне просто така,
затова продължавам да протягам ръка.
